Интервю с преводача Огнян Стамболиев

- Как се насочихте към изкуството на превода? Случайно или съзнателно? Имаше ли някакъв повод? Сред Вашето поколение преводачи, Вие сте сред първите, които се насочиха към английския език и по-специално към американската художествена проза. И защо именно към американската? - Към превода се насочих отначало съвсем любителски. Бях още гимназист, когато ми попадна една брошурка, кратко жизнеописание на Блез Паскал, който по това време беше мой любимец в областта на физиката. Заех се да я преведа от английски, за да я прочетат съучениците ми. Усещането, че текстът ми се „удаде”, ми достави особена радост и по-късно, вече като студент, реших да превърна това любителско задоволство в професионално. Когато бях ученик на мода беше немският. Навсякъде в България можеше да се намери едно немско списание, казваше се „Сигнал”. Беше богато илюстровано и се различаваше от българските тогава. Никак не обичах немците, които, начело с Хитлер, бяха завладели половин Европа. Като реакция срещу тях, се обърнах към английския и към американската култура и литература. След това учих в университета. Като студент започнах да се занимавам по-сериозно с езика на Шекспир и Байрон. Четях американски писатели. Първоначално преведох няколко разказа на Ърскин Колдуел, който беше и тема на дипломната ми работа. Три от тях бяха публикувани в първия брой на възроденото списание на Гео Моилев “Пламък” през далечната 1957. Така започнах. Зарът ми беше хвърлен. Преводът стана моя съдба… - Какво ви дава и какво ви отнема преводът? Мнозина колеги споделят, че преводът общо-взето е неблагодарно изкуство… - Даде ми неизброими познания в безброй области: литература, история, обществени науки, фолклор, религия, но като че ли най-важното беше задълбоченото опознаване на нашия собствен език, нещо, което дори оригиналното литературно творчество не може да предложи. Амбицията за сътворяване на художествено, индивидуално писане като че ли винаги ми е била чужда - стигало ми е това, че познанството с чуждата литература ми е предоставяло възможността да се изпробвам в литературоведската работа. А ми отне завинаги заблудата, че има непреводими текстове. Не, противно на това широко разпространено мнение, непреводими текстове няма! Още нещо бих искал да подчертая: българският език съвсем не е беден и неразвит, както твърдят някои. Той е много по-силен и по-богат, отколкото сме склонни да вярваме. Прочетете цялото интервю